След като през 1902 г.е осветен храм-паметникът“Рождество Христово”, в него постоянно се намират руски свещеници и монаси. Те са отговорни както за самия храм, така и за комплекса от прилежащи къмнего сгради, където е трябвало да се помещавадуховна семинария и музей. Събитията от Първатасветовна война обаче предотвратиха това. В една от сградите от 1917 г. се помещава българскиятдържавен приют за сираци “Шипка“, а други пустеят.
През декември 1919 г.се ражда идеята да се поставят в тези празни домове инвалидни приюти за офицери и войници от руските бели армии. Това се дължи на факта, че България подкрепя бялотодвижение и отделя големи средства за издръжката на руските ранени. През първата половина на 1920 г.вБългария от Русия започват да пристигат първитеранени.
Първите руски медицински организации се появяват в Шипка през 1921 г. През август е откритАлексеевският детски приют, през октомври –хирургичната болница на Червения кръст, чиитолекари са лекували и руснаци, и българи. Първитеизвестни руски гробове край храм-паметника датиратот април 1922 г.
През декември 1923 г. на Шипка е открит Приют за инвалиди на Червения кръст, а през октомври 1928 г. – Шипкински инвалиден дом на Съюза на рускитеинвалиди. Всеки от тези инвалидни домове е с капацитет от 120-140 души и през 1920-30-те годиние най-големият руски инвалиден дом в Европа. По този начин в Шипка, чието население тогава е 2200 души, възниква голяма руска колония, понякогадостигаща 300 души. Това е феномен, който не е равен не само в България, но и в други страни в Европа.
В руските инвалидни домове са живели вековегенерали, офицери и войници от руските бели армии, членове на техните семейства – майки, съпруги, деца– и цивилни бежанци от Русия. Това били предимнообразовани, културни, интелигентни хора, за коитосамата дума “Шипка” била свещена и предизвикваласпомена за братството на руснаците и българите. С местните жители те са развили топла, сърдечнавръзка. Още през 1920 г. в Шипка започват да възникват смесени руско-български семейства, когатобългарките се омъжват за Рускини. Хората с увреждания станаха необходима част от живота на Шипка – помагаха на местните жители да почистватхляб и плодове, да събират дърва и дървени въглища, да правят сеч и дребна търговия. Шипкинци с любовсе грижеха за инвалидите и им помагаха по всякакъвначин.
Някои хора с увреждания са оставили забележимаследа в историята на Русия и България. Така че на Шипка са загинали и погребани Иван Лодыженский(1872-1931) – таен съветник, управляващ делата на Съвета на Министрите на Русия (1914-17), Владимир Андреев (1878-1940) – полковник, участник в Олимпиадата през 1912 г., основател на българската спортивна фехтовка; Виктор Сеплевенко (1882-1971) – основател на движение на агни-йога в България. В къщите на Шипка все още се съхраняват картини на инвалида АлександърОвсянников. Общ духовен баща за хората с увреждания и жителите на Шипка бил всепризнатияти обичан руски монах Сергий (Чернов), който служи в Шипка през 1908-17, 1918-24 и 1946-61 г.
Последните обитатели на руските инвалиднидомове в Шипка са си отишли от живота си през1980-те години. Най-новата е Михаил Арефьев(1896-1986), звонарь на храм-паметника, ученик на когото е Дечко Гърбатулов.
Паметта на руските емигранти в Шипка беоживена през 2010-те години, когато по инициативана Гина Хаджиева бе подредено инвалиднотогробище. Сега са известни имената и биографиите на около 500 руски инвалиди, живели в Шипка от 1922 до 1986 година. През 2016 г.в Москва е издаденакнигата “Руският некропол на Шипка“, където за първи път е разказана историята на руснаците на Шипка и са отпечатани спомените на местните хора от по-старото поколение за тях.
Историята на руската колония в Шипка е наистинауникална. Тя свидетелства както за житейскататрагедия на много хора, изхвърлени извън пределитена Родината от историческите обстоятелства, така и за величието на душите на българите, които са гиприели като свои и са направили всичко, за да улеснят живота си далеч от родината. Даването на градски обект на име в памет на руските емигранти и поставянето на паметен знак в тяхна чест би било естествен и красив акт на благодарност към хората, които са оставили паметна следа в душата на града