21 век . Казанлък – долината на розите и тракийските царе. Град посещаван от туристи от цял свят . Често с първа спирка – Автогарата . А там времето е спряло . Някъде по соца. Оказва се , че автогарата в Казанлък е изключително неприветливо място , както за жителите на града , така и за гостите. Отлепени мазилки , плакати и табло с разписания от 80-те години .Оказва се , че автогарата в Казанлък , която е частна собственост е в нарушение на Наредбата за обществен превоз на пътници .Според нея задължително условие е автогарата да разполага с помещение за приемане и съхраняване на багаж, оборудвани с навеси сектори за заминаващи и преминаващи автобуси, помещение за майки с деца с отопление и осигурени места за сядане. Такива обаче в Казанлък няма . Липсва и подемна платформа или рампа за придвижване на инвалидна количка, изпълнени съгласно изискванията за достъпност, определени . Рампата и подемната платформа следва да осигуряват достъпа до автобусите;
.В автогарата се осигурява визуална информация, включваща: разписание с часовете на тръгване от и пристигане в автогарата; часовото време;
списък на обслужваните автобусни линии и курсовете по тях, обявени за изпълнение с автобуси, оборудвани за превоз на лица с увреждания и лица с намалена подвижност, цени на билетите и работно време на всяко билетно гише. Такива има написани на РЪКА НА БЯЛ ЛИСТ . Автогарата в Казанлък не е такава каквато би трябвало да бъде – удобна и уютна.
. За настоящето още няма пожълтели фотоси, то още не е безвъзвратен завършек на нещо, което е такова, каквото е. Особено ако нямаш въображение и сили да го погледнеш от бъдещето. И да си кажеш – не, това не е настоящето, което искам, и мога да го променя. Тогава се вкопчваш в миналото и го привиждаш като бъдеще. Миналото става оправдание за твоето настояще – като изчезнала утопия, която съживяваш сега.