Видеонаблюдението в България е навсякъде – в търговски обекти, жилищни сгради, офиси, студиа за красота. Държавата го допуска, институциите го контролират, а гражданите живеят под постоянно наблюдение. При по-внимателен прочит на официалните позиции и практики обаче се откроява последователна линия от противоречия, които поставят под съмнение правната сигурност и защитата на личния живот.
Официално се приема, че видеонаблюдението не е изрично нормативно регламентирано. В същото време Комисия за защита на личните данни образува административни производства, извършва проверки на място и налага санкции, включително със съдействието на прокуратурата и органите на МВР. Липсата на ясен нормативен текст не възпрепятства налагането на отговорност.Становищата на КЗЛД се определят като препоръчителни и незадължителни. Въпреки това именно неспазването на тези становища често е основание за проверки и административни наказания. Така препоръката на практика функционира като задължително правило, без да има силата на закон.
В официални позиции се твърди, че видеокадри, съдържащи изображения на човешки тела, не позволяват безспорна идентификация от трети лица. Паралелно с това се заявява, че видеозаписите представляват лични данни, тъй като чрез тях лицата могат да бъдат физически идентифицирани. Двете твърдения съществуват едновременно.
Видеозаписите се квалифицират като лични данни, но при разпространение на записи със съблечени лица фокусът се измества към това дали е възможна идентификация от „трети лица“, а не към самото заснемане и разпространение. Така защитата на личния живот се свежда до технически критерии, а не до съдържанието и контекста на записа.
Практиката на КЗЛД приема, че камери не следва да се разполагат в съблекални, помещения за отдих и зони, в които се извършват процедури със съблечени лица. В същото време липсва изрична законова забрана за това. Контролът и санкциите се основават на препоръки, а не на нормативно установени ограничения.
Липсата на конкретен законов текст, който ясно да забранява видеонаблюдение в чувствителни зони, не препятства институционалния контрол. Проверките и санкциите се извършват при отсъствие на пряка правна норма.
Поставянето на информационна табела се приема за достатъчно уведомяване. При липса на възражение от страна на гражданите се счита, че е налице съгласие за обработка на лични данни. Това противоречи на принципите на GDPR, според които съгласието трябва да бъде изрично, свободно и информирано.
Практиката приема, че мълчанието или липсата на възражение представляват форма на съгласие. В същото време действащата правна рамка за защита на личните данни не признава мълчанието като валидно правно основание за обработване.
По правило видеонаблюдение могат да извършват лицензирани охранителни субекти, държавни институции или администратори при наличие на правно основание. В реалността видеонаблюдение се осъществява масово от частни лица и организации без ясно установено основание, без лиценз и без предварителна оценка на въздействието.
Изисква се спазване на GDPR и Закона за защита на личните данни, но при липса на ясни и конкретни правила прилагането остава фрагментарно и противоречиво. Законът съществува, практиката го дописва, а отговорността се разпределя неравномерно.
Така видеонаблюдението в България функционира в пространство между липсваща регулация и активен контрол, между препоръки и санкции, между защита на личните данни и тяхното системно компрометиране.