В Стара Загора отново има водачи. Листи – подредени. Имена – ясни. Липсва само едно нещо – посоката.
И най-вече – липсва Данко.
Онзи, който да извади сърцето си и да поведе. Онзи, който не просто говори за идея, а гори за нея.
Вместо това – имаме достатъчно хора, които спокойно биха водили телемаркет екип.
Гласът е поставен. Аргументите – подредени. Продуктът – съмнителен. А клиентът – все по-незаинтересован.
От ГЕРБ – Красимир Вълчев. Академичен. Подреден. Предвидим. Човек, който знае как да обясни система, но не и как да вдъхнови за кауза. По-близо до лекция, отколкото до призив. И далеч от образа на човек, готов да изгори за идея.
От Прогресивна България – Александър Пулев. Технократ по дефиниция. Но с усещане, че говори, а Стара Загора не чува. Уж от Пловдив, градски, но заралии са свикнали да обичат и мразят истински майни, а при Пулев, границите се размиват, както и посланията. Остава впечатление за присъствие без достатъчно локален фокус.
Продължаваме промяната – Демократична България отново залагат на познато име – Рибарски. Само че този път водата е по-дълбока, а рибата – по-предпазлива. И все по-трудно се ловят шарани с едни и същи тактики.
Възраждане излизат с Искра. Преди време – пожар. Сега – по-скоро въглен. Тлее, но не пали. А и в тази среда вече не всяка искра става пламък… макар че винаги има потенциал.
ДПС, както обикновено, играят дългата игра. Иса Бесооглу и Тонев са отпред, но усещането е, че тежестта не е в листата. Тя е в мрежата. В местната власт. В онези позиции, които не се сменят с избори, а се натрупват с време.
Посланието е тихо, но ясно: изборите са епизод. Контролът е процес.
ИТН също вадят лице, което трудно остава незабелязано – Павела Митова. Присъствие има. Внимание – също. Но политиката не е въпрос на поглед, а на посока. А вниманието, колкото и да е силно, рядко се превръща автоматично в доверие.
Защото интересът може да те накара да се обърнеш, но не и да останеш.
БСП отново търсят обединение. Електорат, който помни различни епохи – от Тодор Живков до Живко Тодоров. Опит за мост между минало и настояще. Спомен за възход и падение.
Но, уви, новото лице – Кръстев – все още не носи онази енергия, която събира. По-скоро стои като идея за обединение, отколкото като негов двигател.
И така – листите са пълни. Водачи има.
Но Данко няма.
Няма онзи, който да рискува. Няма онзи, който да говори с цената на нещо. Няма онзи, който да изглежда готов да загуби, за да защити позиция.
И затова картината е ясна.
Не липсват кандидати. Липсва лидерство.
Не липсват послания. Липсва смисъл.
А когато няма кой да води със сърце – хората просто спират да следват. И продължават да коментират.
В момента мрежата е пълна с Унгария. 78% избирателна активност. Смяна на управлението. „Ето така се прави“, казват всички.
Пишат. Спорят. Обясняват.
Само че има една малка разлика. Там са гласували. Тук се коментира.
И докато тук активността е в коментарите, а не пред урните, резултатът няма да се промени – независимо колко правилно го анализираме.
Защото гласуването е действие. Писането – реакция.
А с реакции не се сменя нищо – просто отказ от участие в игра, чиито правила вече са ясни.
И точно затова – няма значение колко пишем за Унгария,ако не направим нещо различно и тук.
Не в коментарите. А в избора.
Илиан Илиев