Изпращаме в последния му път една от емблемите на Казанлък и на българския Военно- промишлен комплекс.
Един от символите на казанлъшката оръжейница – инженер Иван Иванов. Дългогодишен генерален директор на Обединението от заводи, във време, в което то наброяваше като численост 5 цифрено число.
Когато клоновете на оръжейницата бяха из цялата страна, а Казанлък бе най- големият и изключително добре развит по отношение на промишлеността неокръжен град.
По ирония на съдбата или точно заради Съдбата дните на траур по отишлия си невероятно широко скроен човек и символ за няколко поколения арсеналци, са тъжни и тревожни дни. Белязани от поредния голям човешки курбан, даден в оръжейницата.
Само дни след празника й, в която оптимизмът от добрите перспективи и веселието бяха взели връх.
Връх, който притъпява други човешки сетива.
Изпращаме Иван Иванов, получил приживе признанието за „Оръжейник на 20 век“, заради огромния му принос и прокарването на пътеки, които изведоха българския ВПК и някогашния МК „Фридирх Енгелс“, днешен „Арсенал“ на световната сцена и го превърнаха в изключителен и незаобиколим фактор, в респектираща марка за качество в света.
Слава, която и днес се брани и носи дивиденти.
„Калашников“, така с много симпатия го нарече родния му град Казанлък, така го знаеха и колегите му от ВПК, заради това, че по времето, в което той и екипът му управляваха ЗАВОДА и го бяха превърнали в незаобиколим фактор и дестинация за българската вътрешна и основно външна политика.
В институция, която е комплимент, чест и престиж да посети за всеки един световен лидер и име от големия свят.
Иван Иванов управляваше казанлъшката оръжейница в най- успешните й години за онези времена.
Години в които не войните, които винаги ги имало по света даваха основния хляб на работещите там, а конкуренцията и качеството в гражданското производство, което пък на свой ред даваше хляб на други хора, по други земи.
Години, в които не оръжието хранеше казанлъшките къщи, а фрезите и машините с ЦПУ. Същите, които бяха и носеха отличията за страната ни по световни изложения и пазари, и до които се докосваха с респект от някогашните възпитаници на местните технически училища.
И които с гордост и приемаха нарицателното „машиностроители“ и „арсеналци“.
Години, в които се градяха основи на индустрия, която днес системно се маргинализира и експлоатира.
Иван Иванов беше от Високите Ярки Стърчащи Хора, които няма как да не забележиш и да не се препънеш в него , въпреки пословичната скромност, която излъчваше.
И точно затова буди недоумение фактът, че този голям Казанлъчанин, който нито за миг в годините на национални погроми и престъпни ограбвания не се изкуши да посегне към кацата с мед или да се облажи с нещо за себе си и поколенията си, нито пък да се разбяга по света, в търсене на добър пристан и спокойни старини, го изпращаме в Клуб „Инфо“ на улица „Искра“ 4.
Малка и уютна зала, стопанисвана от Община Казанлък.
Не че е лошо, но някак на този голям казанлъчанин и арсеналец преди всичко, му прилягаше да получи последна почит от съгражданите си и поколенията арсеналници в Дома на „Арсенал“- онзи дом, който се издигна по негово време и с неговото голямо лично участие.
Та той знаеше историята на всеки полилей, на всяка плочка от чертежа на тази уникална за времето си и за Казанлък сграда.
Малко известен факт е, че именно ДК „Арсенал“ е умаленото копие на НДК -София.
И дори само с този факт Казанлък по онова време бе град, получил си славата на незаобиколим фактор, ако посещаваш България.
И тук имаше живот.
Нямам идея по какви точно причини и защо Иван Иванов не получи, макар и посмъртно този малък човешки жест от новите поколения оръжейници, голяма част от тях наследници на онези поколения оръжейници, които преди четвърт век понесоха на ръце ковчега с тленните останки на друг голям арсеналец, отишъл си по странно нелеп начин от живота.
Понесен на ръце от същата тази арсеналска сграда.
Културният символ на могъществото на една индустрия, на една марка, на един човешки устрем и градски стремеж- да се равняваме по първите и по най- добрите.
Казват, че никой не е пророк в собствения си град. Особено, ако хвърля голяма сянка над другите.
А в малкия ни град, в градеца К. , както мило го наричаше заради махленските ни човешки комплекси, превърнати в основни фактори тук друг един също без време отишъл си казанлъчанин с безпощадно перо, очевидно Високите и Стърчащи, Големи Хора не се сдъвкват лесно.
А сянката, която хвърлят е толкова респектираща, че е по- лесно да се поддадеш на малките низки човешки работи и „номерца“, вместо да признаеш Големината на тези, дето вече ги няма.
Мъртвите казват, не съдят.
Но остават живите, които помнят.
И които понякога могат да си позволят порока и да не простят.
Нищо лично:
Деляна Бобева
5.10.2022г