Данаил Кискинов е мъртъв. Убит при арест. Причината – тежка телесна повреда, нанесена от полицай Димитър Иванов и полицай Борис Тодоров.Фаталните удари – ритник в черния дроб и счупване на гръкляна нанася Димитър Иванов.Смъртта е насилствена, доказана чрез съдебномедицинска експертиза. И тук започва другата – по-дълбока и по-страшна – история: историята за това как прокуратурата избира кого да обвини и кого – не.
Иво Петков е третият полицай, присъствал на мястото на инцидента. Не просто свидетел – а пряк участник, според показанията на Димитър Иванов и на Борис Тодоров. Същите тези показания твърдят, че Иво е знаел и дори признал факта за счупения гръклян. Той е бил част от действията по задържането. Част от насилието. Но той не е обвинен. Нито по чл. 116, ал. 1 (убийство, извършено от длъжностно лице), нито по чл. 131, ал. 1 (причиняване на телесна повреда от повече от едно лице), нито дори по чл. 285 (помагачество или подбудителство).
Прокуратурата не го закача.Вместо това – мълчание. Оправдания. Бездействие, което вече не е просто институционално, а престъпно бездействие по смисъла на чл. 288 от Наказателния кодекс – неосъществяване на действия от длъжностно лице, с цел да се набави облага за друг. В случая – свободата на Иво Петков.
Въпросът е защо. Кой дърпа конците? Защо прокуратурата избирателно прилага закона? Защо очевидна съпричастност не води до обвинение?Нека припомним: в Наказателния кодекс няма значение дали си ударил първи или последен, ако си участвал съзнателно в нанасяне на тежка телесна повреда, довела до смърт. Участието, знанието и бездействието в такива случаи също носят наказателна отговорност. Петков не е „случаен наблюдател“, а обучен служител, длъжен да предотврати престъпление – а не да участва в него.
Този отказ от действие – както от Петков, така и от прокуратурата – вече прилича на схема, не на грешка. Когато прокуратурата се прави, че не вижда доказателства, дадени ѝ в ръцете, тя вече не е страна на закона, а на беззаконието.