Един спор за собственост, започнал през май 1993 г., приключва едва след 17 години, 10 месеца и 24 дни. През това време четирима граждани, които твърдят, че са собственици на имот, използван от предачна фабрика в Казанлък, преминават през всички съдебни инстанции в опит да защитят правата си. Делото се разглежда два пъти от Окръжния съд Стара Загора, три пъти от Апелативния съд в Пловдив и два пъти от Върховния касационен съд. След края на тази почти двадесетгодишна съдебна сага започва нов процес , този път срещу държавата за нарушаване на правото делото да бъде разгледано и решено в разумен срок.Окончателният му финал дойде с определение на Върховния касационен съд, който отказа да допусне до касационно обжалване въззивното решение на Софийския градски съд. Така окончателно остава в сила изводът, че за продължилото близо 18 години производство отговорност носят Окръжният съд в Стара Загора и Апелативният съд в Пловдив. Двата съда са осъдени солидарно да заплатят присъдените обезщетения за неимуществени вреди, а с натрупаната законна лихва общата сума вече надхвърля 64 000 лева.
Първоначалният спор няма нищо необичайно. Четирима ищци предявяват пред Окръжния съд – Стара Загора иск по чл. 108 от Закона за собствеността, с който искат да бъде признато правото им на собственост върху недвижим имот и той да им бъде върнат. Наред с това предявяват и иск по чл. 59 от Закона за задълженията и договорите, претендирайки обезщетение за неправомерното ползване на имота от предачна фабрика в Казанлък. Вместо спорът да бъде решен в рамките на няколко години, производството се превръща в пример за едно от най-продължителните граждански дела в съдебната практика.
Констатациите на Софийския градски съд показват защо. Само до постановяването на първото решение на Окръжен съд Стара Загора изминават повече от четири години и осем месеца. Следват въззивно производство, връщане на делото за ново разглеждане, повторно разглеждане в първата инстанция, ново въззивно производство и две касационни производства пред ВКС. Най-продължителният период на забавяне – повече от 13 години е отчетен именно докато делото е било в производството на Окръжния съд в Стара Загора, включително след прекратяване на делото, спор за подсъдност и повторното му разглеждане.След окончателното приключване на спора за собственост четиримата ищци завеждат иск по чл. 2б от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, като твърдят, че почти 18-годишната продължителност на производството е нарушила правото им делото да бъде разгледано и решено в разумен срок, гарантирано от чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за правата на човека. Според съдилищата ищците по никакъв начин не са допринесли за това забавяне. Напротив, продължителността на процеса е резултат от начина, по който е протекло съдебното производство.Въззивният съд освобождава Върховния касационен съд от отговорност, като приема, че при разглеждането на делото върховните съдии не са допуснали неоправдани забавяния. По тази причина отговорността остава за Окръжния съд – Стара Загора и Апелативния съд – Пловдив, които според съда са допринесли за неразумната продължителност на процеса. Именно срещу този извод е насочена касационната жалба на Апелативен съд Пловдив.
В жалбата са поставени няколко принципни въпроса : необходимо ли е приносът на всяка съдебна инстанция да бъде разглеждан отделно, може ли съд, който сам не е нарушил разумния срок, да носи солидарна отговорност, както и разпростира ли се тази отговорност върху присъдените разноски. Върховният касационен съд обаче приема, че въззивното решение напълно съответства на трайната съдебна практика. При исковете по чл. 2б ЗОДОВ определяща е общата продължителност на производството от подаването на исковата молба до окончателното приключване на делото. Съд, който не е допринесъл за забавянето, може да бъде освободен от отговорност, стига пострадалите да разполагат с ефективно средство за защита срещу останалите органи на съдебната власт.
Върховните съдии споделят и извода, че няма основание да бъде оборена презумпцията за претърпените неимуществени вреди. Свидетелските показания сочат, че всяко поредно отлагане е причинявало на ищците тревога, стрес и чувство за безизходица, тъй като делото сякаш никога не е стигало до край. Като отчита предмета на спора, изключителната продължителност на производството и обществените критерии за справедливост, съдът приема, че справедливото обезщетение възлиза на по 8 000 лева за всеки от четиримата първоначални ищци.
След отказа да бъде допуснато касационно обжалване решението на Софийския градски съд става окончателно. Освен присъдените 24 000 лева обезщетение, Окръжният и Апелативният ще трябва да заплатят и законната лихва, начислявана повече от 15 години, която вече надхвърля 40 000 лева. Така цената на почти 18-годишното бавно правосъдие надминава 64 000 лева .